Когато се уталожи прахът от безредиците по световните финансови пазари, бушуващи вече няколко месеца, възможно е да станем свидетели на следното пазарно явление: край на капитализма на свободния пазар и на минималната намеса на държавата, пише за The Independent Стефан Кинг, главен икономист в HSBC.
Дори и преди да се разрази последната финансова криза, политическото настроение се бе променило. Загрижеността за околната среда, разпределението на доходите и мигриращата работна сила внушаваха съмнения в модела на свободния пазар. Сега обаче сме на път за даже по-голяма промяна, счита Кинг: завръщането на държавата като главната икономическа сила.
Всъщност финансовата криза вече доведе далеч по-сериозна държавна намеса в икономическите дела. След като Citigroup, Merrill Lynch и други продадоха свои дялове на китайци, сингапурци и араби, започваме да разбираме, че суверенните фондове имат както възможността, така и желанието да притежават големи дялове в компаниите на свободния (както се счита) пазар.
Това поражда един очевиден въпрос. Какво ще стане, ако големите акционери в компаниите не са изцяло съгласни с догмите на свободния пазар? Преди години правителството на Тачър се обяви за приватизация, тъй като тя приучавала мениджмънта на компаниите към дисциплината на свободния пазар. Тези аргументи сигурно работят, обаче само за тези участници на капиталовия пазар, които искат да максимализират финансовите си печалби. Не е ясно дали суверенните фондове се държат по този начин.
Ако не, какъв трябва да е отговорът на западните правителства? Те трябва да приложат регулация, за да гарантират интересите на потребители, работници, други акционери. Но това определено е форма на държавна интервенция. Регулацията не може да наподоби на условията на свободния пазар и може да се очаква ескалираща намеса на държавата.
Това надали е най-важната последица от финансовата криза. В много отношения намесата на суверенните фондове си бе чист добър късмет. Ако суверенните фондове ги нямаше, банките може би трябваше да продават активи, да уволняват служители, да емитират облигации. Това от своя страна допълнително щеше да натежи на световните борси.
Обаче най-важната последица според автора е връщането на държавната намеса, независимо дали доброволно или не, в макроикономическите дела на всяка държава. За последните няколко години привикнахме към постоянен ръст на международните капиталови пазари, като капиталовите потоци през граница постоянно се увеличаваха. За известно време това означаваше, че теглилият ипотека в САЩ косвено заемаше пари да речем от Норвегия. Глобалните капиталови пазари свързваха привидно разделените кредитори и длъжници и през последните години изключително нарасна броя на ценните книжа, гарантирани с други финансови активи.
Доверието падна на дъното на пазара през последните месеци, но кой всъщност е отговорен за преодоляването на проблема? Дали наистина банките, които бяха причината за продажбите на толкова много отровни хартийки? Или домакинствата, които не би трябвало да теглят толкова големи кредити? Или общинските власти в Норвегия, които може би не трябваше да купуват толкова много екзотични финансови продукти?
Разбира се истината е, че всеки един от тези е заинтересуван да се намери решение, но никой не е в състояние да го направи. Слабостта и нарасналата волатилност на капиталовите пазари през последните месеци бе последица от монументален колапс на доверието. Независимо дали това са корпоративни облигации, подкрепени с активи ценни книжа или акции, инвеститорите вече не виждат в тези активи безопасно средство за съхранение на стойност.
Само една група активи в момента се търси като достойна за доверие и това са правителствените бонове - независимо дали на САЩ, Великобритания или Еврозоната. Лихвите им са впечатляващо ниски. За момент през миналата седмица американските 10-годишни правителствени бонове паднаха до под 3.3%, което е почти безпрецедентно. Никой в днешно време не търси двуцифрена възвращаемост. Инвеститорите са повече заинтересувани да задържат в безопасност съществуващия капитал.
По тази причина правителствата тепърва имат да играят все по-голяма роля. Ако правителствените лихви са толкова ниски, то правителствата могат да теглят заеми от капиталовите пазари много евтино и лесно. Правителствата нямат ограниченията, които трябва да понасят домакинствата и компаниите. Те могат да получат достъп до фондове. В резултат на това те могат да се окажат в много по-важна роля в подкрепа на икономическия ръст.
Американците изглежда вече разбраха обръщането на везните. Със забележителна бързина Конгресът у администрацията излязоха с общ финансов пакет на стойност $100 млрд., достатъчни за добавяне на 1% икономически ръст. Този план с икономически стимули може би няма да може да предотврати рецесията, но определено ще намали икономическото сътресение.
Въпреки инициативата в най-голямата световна икономика, другаде по света не се обмислят сходни мерки. Някой ще каже - заради уникалността на икономическите проблеми на Америка. Там пазарът на недвижимите имоти се свива в себе си, безработицата нараства и  много от обичайните индикатори за рецесия примигват в червено. Същото все още не може да се каже за страните от Еврозоната или Великобритания.
Може, как а не може, просто е въпрос на време. Макар кризата на вторичните ипотеки да започна в Америка, системният риск остава предимно за другата страна на Атлантика. Падането на капиталовите пазари носи последици за икономическия ръст и от двете страни на Атлантика и да се преструваш че не е така е глупаво, изтъква Кинг.
Така че ако ще трябва да се работи срещу кризата, трябва фундаментално да се преосмислят взаимоотношенията между фискалната политика и широката икономика. Има много аргументи в полза на ниския бюджетен дефицит (или поддържането на рекордни излишъци както в случая с България). Но има моменти, в които правителството действително трябва „да тегли кредит", и то в голям размер, за да избегне икономическа бездна. То трябва да се намеси в полза благоденствието на обществото и неговата стабилност в една качествена околна среда.
Достигнали ли сме до този момент? Много е възможно. Американските политици почти го признаха. В други страни дебатът дори не е започнал. И все пак ще трябва да се разбуди и тази тема табу, преди да е станало прекалено късно.